Тези дни съм на почивка на един гръцки остров и наблюдавам нещо, което не се купува с пари. Хотелът е от онези места, в които малките къщички са разпръснати сред зеленина, а животът се случва навън. Наоколо има много семейства с деца – гръцки, италиански, скандинавски, албански. Деца на всякаква възраст.
И неволно започнах да ги наблюдавам, не като лекар, поне не в началото.
Децата играят, говорят си, събират се, разделят се, измислят си игри. По-големите се грижат за по-малките, някои очевидно не се познават отдавна, но за няколко часа вече са си намерили общ език.
Без телефони. Без таблети. Без някой възрастен да тича след тях с инструкции на всеки пет минути.
А родителите? Те също са там. Не са залепени за екраните си, не пушат постоянно, не пият от сутринта до вечерта, не се виждат енергийни напитки, които да заменят съня и почивката. Има разговори, има смях и има деца, които се отдалечават от родителите си, без това да изглежда като опасна операция, изискваща непрекъснато наблюдение.
Не чух почти никакви пререкания. Не видях постоянна борба за контрол.
Не видях онова познато напрежение:
„Ела тук!“, „Не пипай!“, „Остави телефона!“, „Колко пъти да ти кажа?“
Разбира се, не знам какво се случва във всяко семейство зад затворените врати и не смятам, че няколко дни наблюдение могат да бъдат социологическо изследване, но понякога именно малките наблюдения ни карат да се замислим.
Тук виждам нещо, което все по-често ми липсва в съвременния живот:
децата изглеждат свободни, но не изоставени. Родителите изглеждат присъстващи, но не контролиращи. И между тях има някакво естествено доверие.
Не идеално.
Не постоянно.
Не без граници.
Просто… по-малко напрегнато.
И се питам дали част от проблема на съвременното българско семейство не е, че сме превърнали родителството в непрекъснато управление на детето.
Следим. Напомняме. Предвиждаме. Предпазваме. Забавляваме. Обясняваме.
Коригираме. Контролираме.
Понякога родителят се превръща в аниматор, личен асистент, охрана, психолог, учител, треньор и специалист по дигитална зависимост – едновременно. А детето все по-рядко остава просто дете. И може би не е случайно, че в България често виждаме едновременно две крайности:
или прекомерен контрол, или пълно оттегляне на родителя в телефона, работата и собствения му живот. Между тях сякаш се губи нещо много важно – спокойното присъствие.
Присъствието на възрастен, който не е необходимо непрекъснато да говори, да забавлява и да контролира. Възрастен, който може да бъде наблизо, но да не се намесва във всяка игра. Който може да каже „не“, без да започва дълга война. Който може да остави детето да се отегчи.
Да се скара с друго дете.
Да измисли игра.
Да се справи.
Да се върне.
Да опита отново.
Може би това е и част от разликите между различните семейни култури.
В нашата народопсихология има много любов към децата. Но понякога любовта ни е тревожна. Ние сме склонни да предвиждаме опасността, преди тя да се е случила. Да помагаме, преди да е поискана помощ. Да се намесваме, преди детето да е имало възможност да опита само. Да се тревожим дали нещо няма да му липсва. И в желанието си да дадем на децата си всичко, понякога им отнемаме нещо много ценно: възможността да бъдат свободни в присъствието на своите родители.
Може би това, което наблюдавам тук, не е въпрос на националност.
Нито на богатство. Хотелът не е луксозен курорт. Семействата изглеждат като хора от средната класа. Може би става дума за нещо много по-просто.
За култура на ежедневието. За начина, по който възрастните използват свободното си време. За това дали телефонът е постоянно между нас и децата. За това дали вярваме, че детето трябва да бъде непрекъснато забавлявано. И за това дали можем да бъдем заедно, без непрекъснато да правим нещо.
Днес, докато гледах как няколко деца от различни държави си измислят игра, без да знаят езика на другия, си помислих:
Може би децата не са толкова различни. Може би всички имат нужда от едно и също: пространство, други деца, малко свобода, граници и възрастни, които са достатъчно близо, за да ги пазят, но достатъчно спокойни, за да не живеят вместо тях. А може би най-важният въпрос, който можем да си зададем през тази ваканция, не е:
„Какво още да направя за детето си?“
А: „Мога ли просто да бъда с него?“
Без телефон.
Без програма.
Без непрекъснато възпитание.
Просто заедно.
Понякога именно тогава започват най-важните разговори.
И най-хубавите игри.