Това желание чувам често от родители, които търсят хомеопатична помощ за детето си.
Разбирам и уважавам този избор да спестят на децата си приема на много лекарства и им помагат да са здрави.
На въпроса ми:
– “Толкова често и сериозно ли боледува детето ви,че се налага всеки път да приема антибиотик?” много често отговорът е:
– ”Не ,но много се притесняваме да не стане като миналия път, да не се усложни и т.н.”
И така се формира затворения кръг по-често да отговарят предписанията на родителските притеснения, отколкото на нуждите на детето. Докато се включи здравия инстинкт и някой от семейството потърси алтернативен подход. И тук с много търпение и разбиране трябва да се изгради доверието и връзката между семейството и лекарят, всеки да разбере и поеме своята отговорност в този процес в името на детето.
Когато детето започне да боледува често, особено след тръгване на ясла или детска градина, родителите естествено искат да направят нещо, което да му помогне.
Но доброто лечение не винаги означава ”да пресечем“ болестта още в началото. И дали е възможно това да се случи?
Понякога организмът има нужда да премине през своята реакция, защото така се изгражда имунната система .
Нашата задача е да разберем, как реагира конкретното дете и от каква подкрепа има нужда.
А може ли една болест да бъде „пресечена“?
Очакването на родителите често е, че с един прием на хомеопатично лекарство се случват пълно излекуване.
Да, може да се наблюдава изненадващо бърза промяна, но това не е правило и не може да бъде обещание. Реакцията на организма при приема на хомеопатично лекарство зависи от нивото на здраве, състоянието на защитния механизъм, предшестващата терапия и наследствена предразположеност.
В практиката най-добри условия за бърза реакция и излекуване се получава тогава, когато детето има добра жизненост и организмът му реагира ясно и последователно. Симптомите са достатъчно характерни, родителите наблюдават спокойно и могат точно да предадат промените по време на болестта, а лекарят да направи индивидуалното предписание,на базата на своите познания и опит..
Тук се срещат три важни условия: наблюдението на родителя,знанието и опитът на лекаря
и способността на организма на детето да реагира.
Затова родителят не е просто човекът, който води детето на преглед и очаква да му се даде предписание и той само да го спазва. Той е част от лечебния процес.
И това ме връща повече от 20 години назад – в началото на моето обучение по хомеопатия.
Бях щастлива, че откривам нов свят. Пътувах за семинари в София, учех с огромно желание, но все още бях някъде между двете медицини – имах медицинските си знания, но тепърва се учех да виждам детето по нов начин.
Тогава при мен дойде семейство с две малки деца,които познавах от новородени.
Сестричката тръгна на градина и за няколко месеца от началото на есента, те бяха боледували многократно, приемали бяха антибиотици и всяко от децата беше преминало през пневмония.
Дни след като бях спряла поредния антибиотик майката отчаяна отново доведе четиригодишната си дъщеря с температура.
Аз току-що се бях върнала от поредния семинар.
И изведнъж погледнах детето по различен начин.
Не видях само температурата.
Видях една цялостна картина.
Спокойно, леко пълничко дете, което още от бебе се изпотяваше силно по главичката. Много упорито в своите желания. Трудно се адаптираше в детската градина. А когато на две години стана кака, при първото посещение на братчето си в кабинета от вълнение беше започнало да яде пръст от саксията. Желанието за неядливи неща присъства в картината на предписаното лекарство.
Току-що бях изучавала това лекарство.
Попитах майката дали е съгласна да опитаме нещо различно като подход. Без да и обяснявам,за какво става въпрос..
Тя ми се довери.
Предписах Calcarea carbonica в съответно разреждане и честота на прием.
Следобед ги повиках отново.
Детето, което сутринта беше отпуснато и с температура, тичаше по коридорите на поликлиниката.
Разбира се, само един случай не е доказателство за универсално действие на едно лекарство. Но за един начинаещ хомеопат това беше от онези преживявания, които се превръщат в опора за дългия и сложен път на обучение.
По-късно неведнъж съм използвала същото лекарство при това дете, когато цялостната му картина отново го е налагала и то всеки път помагаше.
Тогава започнах да разбирам нещо много важно:
Не лекуваме температурата, кашлицата или хремата сами по себе си. Опитваме се да разберем как реагира конкретният човек.
И именно затова родителското наблюдение е толкова важно.
Когато родителят при всеки симптом сменя и добавя множество средства, това понякога намалява неговата тревога, но може да направи картината неясна и за самия лекар.
Понякога най-голямата помощ не е да дадем още нещо.
А да спрем, да наблюдаваме и да дадем точната информация на лекаря.
Какво се промени?
Какво влошава или подобрява симптома?
Как се държи детето?
Как спи?
Какво търси и какво отказва?
Това е езикът, на който родителят и лекарят започват да разбират заедно детето.
И тук се ражда доверието.
Не доверието, че лекарят може да „пресече“ всяка болест.
А доверието, че лекарят познава детето, родителят го наблюдава, а организмът има своя собствена работа,която можем да подпомогнем.
Това е и моята представа за интегративния подход:
Защото здравото семейство не е семейство, в което детето никога не боледува.
То е семейство,което не се страхува от всяко начало на заболяване и знае, как да бъде до детето, когато то боледува.
А задачата на лекаря не е да отнеме,тази отговорност от родителите, а да му помогне да я носи по-спокойно и уверено и да бъде до тях, докато болестта отмине.
И така с разбиране и доверие заедно по пътя!